Трудни деца са тези, у които се формират отрицателни привички на поведение, отрицателна мотивация към учебно-възпитателния процес и към социалните институции (семейство, училище, държавни институции). Нерядко трудните деца проявяват и асоциално поведение – бягство от дома и училище, кражби, рушене на обществено имущество, престъпления към личността на други хора.
Най-често децата стават трудни в преходните възрасти – на третата, шестата-седмата година и в пубертетната възраст.
Формиралият се отрицателен стереотип представлява верига от реакции и действия, които се осъществяват една след друга почти без участието на съзнателен анализ на поведението. Затова, когато ученикът попадне в привична ситуация, тази система от реакции и действия се задейства, проявява се автоматично, по подобие на навичните реакции. Дори когато ученикът с най-голямо убеждение даде честна дума, че няма да извършва асоциално поведение, че ще постъпва съгласно изискванията, той е безсилен волево да се въздържи от привичното поведение, стимулирано от привичните ситуации. Само продължителното неподкрепяне на привичните реакции и създаване на условия за отбягване на привичните ситуации може постепенно да разруши стария отрицателен стереотип.
Превъзпитанието предполага не само разрушаване на стария стериотип, а заменянето му с нов. Такава замяна се извършва с голямо съпротивление от страна на ученика, съпроводена е с бурни емоционални преживявания, преди всичко отрицателни. Превъзпитателният процес не трябва да се ограничава в недопускане на ученика до старите връзки и привички. Той трябва да бъде включен в нови социално значими връзки, които да му позволят да се почувства равен и пълноправен член на съответния ученически колектив. Изолацията и недопускането на трудните деца в ученическите колективи с цел да не влияят отрицателно върху другите ученици предварително обрича на неуспех превъзпитанието и стимулира трудните деца да поддържат и развиват извънучилищните си връзки.
Разбирането на вътрешната мотивация и подбудите на трудните деца е необходимо за тяхното превъзпитание, но много често възпитателите не достигат до същността и сложността на мотивите на тези деца. Например ако някой ученик по време на урок се държи грубо и провали урока, мотивите му могат да бъдат не да оскърби учителя, а желание да привлече вниманието на съучениците си.
Трудните деца притежават типични индивидуални особености на характера, което определя и един сравнително диференциран индивидуален подход при тяхното възпитание. При това изключително важно е да се разбере от всички възпитатели (учители, родители), че трудният характер на детето е детерминиран от обективни социални ситуации и че отношението на доверие, уважение и обич към трудните деца е основна предпоставка за промяна на техния характер.
Могат да бъдат систематизирани няколко групи трудни деца, които се характеризират с особени черти на характера:
– емоционално неустойчиви трудни деца – бързо прекъсват и захвърлят започнатите дейности, прескачат на друго занимание, правят го горе-долу, отново го захвърлят и т.н. Тези ученици лесно се поддават на всякакви съблазни, бързо се разкайват, лесно правят обещания и със същата лекота ги нарушават. За тези ученици е необходим твърд режим, тактичен контрол, текуща и непрекъсната проверка на всяка тяхна работа.
– възбудими и афективни трудни деца – демонстрират бурни спонтанни реакции в резултат на незначителни шеги от страна на съучениците си или забележка на учителя. Емоционалният взрив идва отвъртре, като в същото време афектираните деца дори не мислят за възможните последици от своето поведение. Избухливостта, афективността, враждебността са защитни действия, които се закрепват трайно и стават привични реакции, когато довеждат до желания от ученика изход от конфликтната ситуация.
– недоверчиви и затворени деца – у тях трудният характер се формира под влияние на потискащо възпитание, оскърбително и иронично отношение. Като не намират изход от създалото се положение, такива ученици се затварят в себе си, проявяват безчулственост и равнодушие към задълженията си и към житейската си съдба. Те странят от по-шумните и неспокойни съученици и компании. Тези деца в някои отношения са по-трудни в саморазкриването си, отколкото афективните, защото не допускат никого близо до себе си.
– деца с комплекс за непълноценност – този комплекс се предизвиква от техните устойчиви представи за собствените им обективно съществуващи или субективно оценявани като такива физически, психически или морални недостатъци. В своето поведение такива деца проявяват несигурност и нерешителност и като резултат – понижена социална активност. Комплексът за непълноценност може да се формира, когато възпитателят оценява дейността на ученика винаги отрицателно. Тъй като ученикът не винаги може правилно да оцени своята дейност, той формира своята самооценка под влияние на оценката на учителя.
