Заекване при децата. При преговарянето много деца между три и пет години преминават през една фаза, при която те говорят припряно, изпускат срички и повтарят. Родителите в такъв случай казват: „Още веднъж, бавно!“
След дружелюбна помощ от този род изречението обикновено е успешно. Децата не се обиждат на родителите, че ги поправят. Те имат толкова много да кажат и толкова много думи в главата си. Но ритмичното и подредено протичане на движенията на устните и езика, на твърдото и мекото небце, на устната кухина, на гласните струни, на вдишването и издишването е още прекалено трудно. Този проблем ние наричаме „заекване на развитието”. Децата не се страхуват – ако родителите не се страхуват от това, че това заекване ще остане и в бъдеще.
Говорът е свързан с много сложни връзки на централната нервна система, така че не е чудно защо тези функции са се образували повече или по-малко добре или защо се развиват по-бавно. Някои хора са и като възрастни по-ловки с инструментите си за говор, отколкото други. Важни са наследствените предпоставки, разбира се, и упражнението в една околна среда, която развива е езика и говора. Чрез една околна среда, която говори фалшиво или лошо. Детето ще научи една фалшива „програма”. Някои са забелязали, че в присъствието на заекващ и те започват да заекват.
На деца със забавено развитие на говора (не говорят на тригодишна възраст) и със значителни грешки на произношението може да бъде помогнато чрез ранно логопедично лечение – упражнения. Обикновено всяко дете си осигурява достатъчно възможности за упражняване в околната си среда, за да може да говори поне толкова добре, колкото и окръжаващите го. При заекващи би трябвало родители, лекари и логопеди да се осмеляват да поставят диагноза чак от шестата или седмата година на децата и чак тогава да започват целево лечение. Защо толкова късно, след като развитието на говора иначе се базира на упражнение и ранно учене?
При заекването се явяват два фактора:
1. Несигурност при придобиване на функциите на говоренето. Това е базисният фактор.
2. Поведение на повишено очакване и изискване. То се явява и при детето и при родителите. Невъзможно е да се изясни откъде започва проблемът на заекването и в какво се състои неговата същност.
Заекващо дете стига рано до точката, където душевните проблеми вземат превес над проблемите на регулирането на говора, които „фъфлят” и „сдъвкват”. При тези заекващи винаги е налице страхът, че при говорене могат да се провалят. Те страдат от „страх от говорене”. Това е шарнирът, на който е привързано бъдещето развитие на личността на заекващия. Затова всяка психотерапия трябва да се намеси тук за лечение на заекването.
Родителите би трябвало да въвеждат подпомагането много предпазливо и снизходително, избягвайки всеки ненужен натиск са постижение. Пред очите на всеки би трябвало да се явява бъдещото развитие на характера на един силно заекващ: възрастните са прекалено сериозни, настойчиво изискващи внимание, с необичайно потискащи маниери. При говор вмъкват дълги паузи за съсредоточаване. Не позволяват да бъдат прекъсвани със забележки, нито да бъдат смущавани, неотстъпчиви са със себе си и с други. Ненужно причиняват на други неудобство.
